Концепцията за „дигиталната икономика“, зародила се в края на XIX в. като следствие от появата на интенета и последствията от нея за производството и бизнеса, в началото на XXI в. и през последните години се свързва преди всичко с новите информационно-комуникационни технологии (ИКТ), чието навлизане става от ден на ден по-мащабно и вече обхваща всички сфери на живота на човека, правейки го зависим от тях в много аспекти. Основ-ните направления на тези нови ИКТ като „интернет на нещата“ (Internet of Things – IoT); новите устройства за крайния потребител – мобилни теле-фони, смартфони, таблети, лаптопи, 3Д принтери и др.; новите дигитални модели като дигитални платформи, дигитални услуги, „клауд“ технологии и др.; „големите данни“ и свързаното с това „алгоритмично вземане на ре-шение“; новите технологии за автоматизация и роботизиране (Bukht, 2017), правят масовата дигитализация на икономиката и обществото възможна и общодостъпна.
Въпреки усилената и, както изглежда, неизбежна дигитализация, която протича в световен мащаб, България все още сериозно изостава в тази на-сока. Спрямо Индекса на Европейската комисия за навлизане на цифровите технологии в икономиката и обществото (DESI) за 2019 г. страната ни се намира на последно място в Европа (The Digital Economy and Society Index (DESI). Водещи в тази област са три държави–Финландия, Швеция и Хо-ландия (вж. фиг.1).